Израел изравни дома ми, уби семейството ми. Но аз запалих свещ за Газа
Дейр ел-Балах, Ивицата Газа — Докато се сбогуваме с 2023 година и посрещаме 2024 година, трагичните подиуми на продължаващата война не престават да съществуват в Газа.
Кой би могъл да планува такова необятно публикувано опустошаване, загуба на живот, болежка и сълзи? Кой би могъл да планува изселването, прогонването, заплашването и страданието? Кой би могъл да планува глада, жаждата, бедността и сушата?
От началото на войната на 7 октомври всички ужаси и кошмари наподобява са се събрали в живота ни в Ивицата Газа.
Всеки ден, до момента в който докладвахме от болница Ал-Акса дружно с брат ми, който ме съпровожда, ние се борим да намерим подобаващи имена за тази война измежду безбройните мъчителни истории, които срещаме.
И въпреки всичко нито един дескриптор не наподобява съответен. Безпрецедентна война? Безсрамна война? Война против бебета, лечебни заведения и места за поклонение? Сред ежедневните ужаси ние сме съгласни с един термин: геноцид.
Докато посрещаме Нова година, сходно на доста палестинци в Газа, аз се оказвам без дом, разселен със фамилията си на юг, дружно със стотици хиляди, борещи се с непрекъснатата опасност от наложително разселване.
В началото на войната моят апартамент и постройката, в която живеех, претърпяха съществени вреди от близката бомбардировка. Преместих се в дома на родителите ми, който тогава беше развален от бомбардировка наоколо до него. След това потърсихме леговище в дома на фамилията на брачна половинка ми, единствено с цел да получим заповеди за евакуация от израелската войска, с цел да се преместим на юг.
През време на бомбардировки, гнет и безмилостни старания да осигурим най-важното за живота, единствената ни фантазия стана оцеляване и завръщане в домовете ни на север.
Вкопчих се в вярата, че моята развалена къща стои изправена и издръжлива, просто се нуждае от ремонт и реорганизация, с цел да я пребивавам още веднъж.
И въпреки всичко преди няколко дни, на 21 декември, Израел разгласи цялостното разрушение на площада на Палестинската джамия, където беше дребната ми къща. След като видяхме изображенията, беше време да приемем мъчителната истина: цялата ни жилищна постройка беше превърната в отломки.
Това беше трогателен миг. Човек не може да скърби единствено за камъни измежду по-голямата покруса от жертви, умряли, унищожени фамилии и овъглени детски тела. И въпреки всичко, като човешко създание с страсти, аз оплаквам за годините на старания и живота, който построих - всичко изчезнало.
Както милиони други палестинци от Газа, в случай че в миналото се върнем на север, ще се върнем без дом.
Моят комфортен апартамент, спомените на децата ми, движимостите ми – всичко това е смачкано под руините.
Колко пъти би трябвало да рестартираме живота си от нулата? Кой ще компенсира изгубените години и старания, изхарчени за обезпечаване на основите на живота?
Войната ни накара да гледаме на нашата блокада като на парадайс, на утежняването на нашите условия като на самодоволство в предишното, а на предходните ограничавания върху живота ни като на фантазия, за която копнеем.
Писахме за Накба, без да си представяме, че ще го преживеем. Сега устояваме на условия, по-тежки от описаните от нашите предшественици.
Да спим по улиците и в палатки, да се редим на опашка за брашно и вода, да живеем в мрачевина без електричество, топла вода или съществени улеснения – жадуваме за сол, захар, ориз и чиста вода.
Дъщеря ми копнее за шоколадови бонбони, чипс и бонбони, до момента в който ние обикаляме празните лавици на супермаркетите.
Търсенето на приспособено мляко за кърмачета се трансформира в безсмислено търсене. Сменяме типовете мляко за нашите деца, със сълзи в очите им, до момента в който плачем за най-необходимото. Бебетата, родени в палатки, получават вода и захар заради неналичието на мляко.
На фона на тази битка за детайлности от живота, войната ни унижи. Тя лиши нашата човещина, достолепие и самочувствие. Оставаме бездомни, боси и изложени на улици и палатки.
Пред лицето на такова неволи ние се оказваме сами, очевидци на борба, с която не можем да се мерим. Газа няма ресурсите на суперсила, неспособна да устои на офанзивата на солидна военна техника, финансирана от Съединените щати.
Виждал съм чудатост в живота, разкош и харчене на пари, само че не чаках да видя чудатост в потреблението на оръжия, които унищожават камъни и хора.
Разточителното потребление на американски оръжия в Газа – артилерия, самолети, танкове, квадрокоптери, военни лодки – идва с цената на почтени животи, болшинството от които са дами и деца.
Докато завършваме годината, лекувайки рани и сбогувайки се с близки, няма време за вярно прощаване или сълзи.
Преди три седмици вуйна ми, нейното семейство и внуци бяха убити, когато шестетажният им дом беше бомбардиран. Четиридесет и пет души бяха убити и телата им останаха блокирани под руините в продължение на дни.
Баща ми и аз скърбяхме, до момента в който поднасяхме съболезнования на единствената ми оживяла братовчедка, която беше изселена със брачна половинка си в Дейр ел Балах.
Тя ни сподели, че никой не е съумял да ги измъкне заради съществуването на танкове и снайперисти към мястото. Съседи им разказали, че чули някои от тях живи да крещят и да молят за помощ отдолу под руините, само че не могли да им оказват помощ. След това тези гласове в последна сметка изчезнаха след няколко дни.
Ето по какъв начин свършват животите в Газа. Така се убиват хора. Бомбардирани са в домове, оставени да кървят до гибел под руините, без избавление. Болката разяжда сърцата на техните близки, които безпомощно следят гибелта им.
Неспособността на целия свят да спре това акцентира какъв брой малко се цени животът ни. Нашата гибел и убийства, нашата пролята кръв станаха възможни.
Докато светът беше осветлен, с цел да отпразнува Нова година нощес, аз възпламених свещ за моето петмесечно дете, измежду мрака на непрекъснатите бомбардировки в близост.
Единственото ни предпочитание е оцеляване, завършек на войната. Сбогом на една скръбна и мъчителна година. Да живее Газа.
